Любен Дилов-син: За думите и доверието

Случаят "Петрохан" категорично има две страни - криминална и политическа. И за двете до този момент има неоспорими факти и който ги отрича, или е сляп, или иска да е сляп. И в двата трябва да се стигне възможно най-дълбоко, без жалост и без съображения. Дължим го на паметта на тези 6 души, но най-вече го дължим на себе си.

За това предупреди във "Фейсбук" Любен Дилов-син.

Има и трети случай, обаче, който намирам за най-важен и това е смразяващият срив на вътрешнообщностното доверие.

Не говоря за доверие към институциите. Там отчуждеността от държавата е и исторически наследена, и насаждана всеки ден от политическата ѝ експлоатация. Говоря за онова, което понякога шеговито маркираме с израза "като знам какъв инженер съм, страх ме е да отида на лекар". Толкова разделени и отричащи се един друг не сме били и по време на първите години от 90-те, когато конфронтацията комунизъм-антикомунизъм беше най-силна. Безспорно за това допринесоха много социалните мрежи и тоталното нехигиенично нахлуване в публичността на хора, които само преди 20 години нямаше как оказват такова съсипателно влияние върху доверието.

Другият драматично влияещ фактор е политическото говорене от последните 20 години.

Не си давате сметка днес, но един ден ще го прозрете - уж най-интелигентната и най-образована част на обществото, чрез политическото си представителство и специфична изразност изигра изключително деструктивната роля през последните 10-15 години. Причината е в неспособността на тази прослойка да се реализира политически. След 2001-а година не само, че нищо значимо не е постигнала, но и в повечето важни за България стъпки участваше като опозиция и това я доведе до тотално истерясване. На всякакво ниво - и лично, и като политическо представителство. Но най-сериозна е щетата в междуличностното общуване, в публичния език, в индивидуалните модели. По рождение заели позата на "най-демократични", "най-либерални" и "най-толерантни", те на практика изпадат в бяс пред всяко мнение, различно от тяхното. Ежедневно заклеймяват не само политическите несъгласните с тях, но и собствените си съмишленици, ако случайно те са изразили нюансирано мнение.

Дадох си сметка онзи ден, когато се нахвърлиха върху разумния и много талантлив Иван Ланджев, само заради изречено от него съмнение.

Много от тези хора са мои приятели. И ще продължават да бъдат.

Много от тях срещам всеки ден, те са част от моя "балон" и аз съм склонен да им прощавам всичко, но няма как да не отбележа съсипията на обществото, която предизвикват. Даже не говорим за елементарно уважение към другояче мислещия. Говорим за абсолютна, органическа нетърпимост. И до къде ни води това, приятели? До гражданска война, която ще избухне заради "прекалено ляв бюджет", заради "съдебната реформа", заради някоя глупост от скопения политически дневен ред?! И най-смайващото е - дайте си сметка - това се случва в най-богатите, най-сигурните и най-задоволените дни на българите от цялата им хилядолетна история. Най-перспективните и в лично, и в обществено отношение. Сами се правим вечно недоволни, дълбоко нещастни и фрустрирани от често незначителни поводи.

Знаменитата Вера Мутафчиева казваше, че "бедата на българите е, че нямаме гладни гробища". Сиреч не сме преживели достатъчно общи трагедии,

които да ни сплотят, да ни накарат да се доверяваме един другиму, въпреки различията си. Знам, че няма прост отговор, нито много ясна причина. Например Испанският грип убива 80 000 българи, непосредствено след края на Първата световна война, в която са загинали общо 388 000 цивилни и военни, като цивилните са близо 300 000.

И това, при общо население на България от 4.7 милиона тогава, прави почти всеки пети. Представете си днес да загине всеки пети ?!!! И най-смразяващото за мен е, че откриваме съвсем малко следи от тази трагедия в колективната ни памет. Няма песни, картини, романи, автентичен разказ за случилото се. Тук таме се прокрадва някой ред, а ужасните факти се откриват най-вече във вестниците от онова време (все пак тясната ми специалност е история на журналистиката). След това следите изчезват.

Ето ги "гладните гробища", за които говореше Вера Мутафчиева. Всеки пети! Но няма следи. Вероятно има някакво колективно психологическо "изтласкване" на травматичния спомен. Може би. Но само пет години след това се развихря братоубийственият бял и червен терор, белязал съдбините ни чак до днес. За 30 години десетки хиляди българи се избиват един друг по политически причини...

Знам само едно. Всичко започва от непремерените думи, защото нали "в началото беше словото". И от недоверието един към друг, което тези думи пораждат.

Ще ни даде ли смразяващият случай "Петрохан" да осъзнаем в какво се превръщаме? Ще ни стресне ли картината на това, което се случва в момента в социалните мрежи и медиите.Аз съм оптимист - това "стряскане" не може да не случи. Въпросът е каква ще е цената, която още трябва да платим.